„Мила мамо…“ или още за т.нар. звателни форми

Със звателни форми започва всеки вид комуникация, но съществуването им предизвиква и редица въпроси: дали, въпреки произхода си от старобългарския звателен падеж, те все още са морфологична категория, дали отмират и по какви причини и т.н.

И наистина днес категорията ‘вокатив’ се употребява значително по-рядко, защото не се различава в множествено число (вж.: Много момчета (жени, мъже) вървяха по улицата / Момчета (жени, мъже), елате тук!), в среден род (вж.: Едно момче те търсеше. / Момче, къде е майка ти?), при означаващите нелица съществителни от мъжки род (с изключение на случаите на персонификация), а до голяма степен и при женски род (срв.: Теодора / Теодоро, търсих те навсякъде.). Тя отсъства по формални причини и при личните мъжки имена с окончние -о / -е (срв.: Видях Петко (Яне). / Петко (Яне), кога дойде?). Причината е действието на тенденцията за развой към аналитизъм в съвременния български език, защото при вокатива имената се отличават с допълнителната семантична обремененост окончанието им да символизира едно значение в повече. Влияние оказват и някои допълнителни фактори като глобализацията и развитието на комуникациите, в резултат от които все повече българи носят лични имена от чужд произход, за които звателната форма не е характерна. Факт е обаче, че дори голяма част от тези „вносни“ имена биват включени в българската звателна парадигма (вж.: Изабелче, Симонче, Монике, Давиде, Майкълчо, Дейвидчо и др.). Следва да се има предвид също така, че ако изказване от типа: „Майкъл, не скачай в локвите!“ се приема напълно естествено от носителите на езика, изречението: „Иван, не скачай в локвите!“ за тях е не само неправилно, но и смешно, защото е белег за проявена показност и претенциозност от страна на говорещия.

Четете повече в бр. бр. 32, 6 – 12 август 2015 г.