Усмивки, които стоплят

„Всяко дете носи своята история и преминало през Центъра, става наше дете – на мен и моите колеги. Вероятно психолозите биха казали, че това не е добре, но при нас е така. Вече два пъти станах „баба“ – на две момиченца. Два пъти правихме сватба. Два пъти ходих на президентски бал със зрелостници. Но историята, която се надявам да завърши с приемане в университет, е за едно момче, което е кръгъл сирак, отдаден спортист – баскетболист. Съвсем наскоро изкара шофьорски курс, а с младежкия отбор на „Рилски спортист“ спечели националното първенство. Надявам се скоро да подпише договор и с отбора на мъжете, да спечели еднократна стипендия от президента и да запише специалност в университет. Приятелката му е прекрасна и всички ние – десетте майки, единодушно я харесваме. Стискам палци да имат успех!“

Усмивките на децата са най-големият подарък за екипа на Центъра за настаняване
от семеен тип за деца без увреждания в Самоков

Това е разказ на Иванка Соколова – директор на Центъра за настаняване от семеен тип за деца без увреждания (ЦНСТДБУ) в Самоков. Нейните деца са много, а тя е само една от майките им. Когато момиченце, вървейки към детската градина, ѝ споделя, че е тъжно, защото всички имат майки, а то – не, тя отговаря, че те имат само една, а то трябва да бъде щастливо, защото има десет. И така вече 9 години. Време, което Иванка Соколова посвещава на децата от Центъра.

С колегите ѝ работят денонощно, за да могат те да се развиват пълноценно, да разгръщат уменията си, да се чувстват обичани и значими. „Децата идват, преживели травми, видели неща, които никое дете не трябва да вижда – споделя Соколова. – Много е трудно да ни се доверят, защото не вярват в хората. Когато най-скъпият им човек ги е изоставил, трябва да минат месеци, докато детето се почувства сигурно и се довери на някого от екипа. Ние сме в непрекъсната връзка. На екипните срещи залагаме конкретни цели за всяко дете и проследяваме процеса до постигане на целта. Изискват се търпение, постоянство и много, много обич.“

Центърът за настаняване от семеен тип за деца в Самоков представлява двуетажна къща, построена и обзаведена с вкус, където всяко дете има свое лично пространство. За деветте години сградата е превърната в дом, а екипът полага всекидневни грижи този дом да бъде чист и уютен. Всеки, който го е посещавал, се е уверил в това.

„Когато имаме проблем – казва Ваня Соколова, – Община Самоков и кметът Владимир Георгиев се отзовават винаги. Получаваме специално и сърдечно отношение. Няма да забравя ситуацията, в която трябваше спешно да тръгна с дете на лекар в София. Кметът ни предостави автомобил на Общината. За нас тези жестове са запомнящи се и са плод на добро сътрудничество и човещина.“

С бакалавърска степен „Социална педагогика и социално подпомагане“ и магистърска „Предучилищна педагогика“, преди да застане начело на Центъра, Соколова 13 години е социален работник. За нея социалният работник е човек, който работи в интерес на обществото и като професионалист поставя проблема на нуждаещия се на първо място. „След толкова много години все още хора ме спират на улицата и си говорим като приятели. Мнозина идват просто да споделят, защото имат нужда някой да ги изслуша“, разказва пред „Аз-буки“ Ваня. През 2023 г. тя е номинирана за наградите „Златна ябълка“, които Националната мрежа за децата връчва на личности, организации и институции за принос към правата и благосъстоянието на децата в България.

„Бях номинирана от колежка, прекрасен педагог, но никога не съм работила за лична изгода и оценка – казва събеседничката ми. – Моето удовлетворение са усмивките на децата и техните постижения. Не работя за публичност, но като виждам центрове, които, за съжаление, са се превърнали в „старите домове“, се смятам за отговорна да споделя опита си и да представя успешна практика. Навсякъде децата от подобен вид центрове получават същите ресурси като нас и същите дарения. Но им трябват сърцати хора, които да си свършат работата, за да могат и техните деца да изглеждат като нашите. Боли ме, когато виждам подобни гледки, и знам, че е въпрос на добро управление и лични жертви.“

Ваня Соколова вярва, че ако всеки човек всеки ден дава от себе си максималното, независимо в каква сфера работи, страната ни би била прекрасно място за реализация. И все пак, убедена е тя, не от всеки става социален работник. Така както не от всеки, който учи педагогика, става добър учител. „Работното време е относително понятие – казва тя. – Винаги трябва да бъдеш в кондиция и да си нащрек. Но най-важното за тази професия е да имаш голямо сърце. Да поставиш работата си пред своето благополучие, пред семейството и потребностите си.“

Докато разказва как родителите ѝ несъзнателно са я подтикнали към настоящата ѝ професия, възпитавайки я в толерантност и грижа към човека, Соколова споделя, че страда, когато види тъжно и разплакано дете.

„За тъгата на едно дете са виновни неговите родители или хората, които го отглеждат – казва Ваня. – Не си избираме родителите, знам, но винаги се стремя моите деца да не бъдат тъжни, да се чувстват обичани и подкрепяни.“

В момента в Центъра в Самоков работят 10 души – ръководител, социален работник, хигиенист и седем възпитатели, които са и ментори на децата, лично ангажирани с тях. До юли месец т.г. те са се грижили за 14 деца, от тази година са 11. Четири от тях са със специални образователни потребности. Всички деца посещават училища или детски градини в града. Спрямо индивидуалните си потребности две от децата ходят в ДГ „Зорница“, две учат в Спортното училище „Никола Велчев“, четири – в СУ „Отец Паисий“. Тази година в Центъра имат и първокласник, който ще се присъедини към две по-големи момичета в НУ „Станислав Доспевски“.

„Трудностите са много, защото децата са със сложни съдби – разказва Ваня. – Липсата на майка, липсата на семейство са най-трудни за тях. Затова се изискват търпение, постоянство и много, много обич. Любовта, всеотдайната грижа и усмивката са нашата рецепта за отглеждане. Както казва Рудолф Щайнер, „детето трябва да се приема с благоволение, да се възпитава с любов и да се пусне на свобода“.

Ако има нещо, което понякога разколебава Иванка Соколова, това е да види, че дете от Центъра не се е реализирало успешно в живота. Случва се, въпреки че целият екип е дал всичко от себе си. Но децата имат твърде много насъбран гняв към родителите си, към обществото, към институциите. И може би една от рецептите според Ваня е държавата да насърчава младите хора да се ориентират към професията на социалния работник. Освен адекватно заплащане, за да има бъдеще професията, Соколова препоръчва желаещите предварително да се срещнат със социално слабите, за да бъдат подготвени за онова, което ги очаква.

„И ако младият човек няма търпение да изслуша проблема на потребителя, ако не може да понесе тежките битови условия и просто дава указания, вместо да слуша, е безсмислено да се насочва в тази сфера“, убедена е тя. Защото децата не са просто обекти, а фактори в собственото си развитие и закрила. И всеки, който се захваща със социална дейност, свързана с деца, трябва да знае, че ще участва в непрекъснатия процес на развитие на детето и на неговото активно включване във вземане на решения по въпроси, които го засягат, съобразно неговата възраст и зрялост. Затова логично звучи определението, което Соколова дава за себе си, когато я попитат как я възприемат децата от Центъра: „За тях аз съм „три в едно“ – родител, директор и учител. Възприемат ме преди всичко като човек, на когото могат да се доверят.“

Центърът за настаняване от семеен тип за деца в Самоков влиза в новата учебна година, подкрепен от много дарители, фондации, неправителствени организации и разбира се, от Община Самоков. С тяхна помощ децата не само усещат любовта на екипа, но имат възможност да ходят на кино, на театър, на почивки и лагери. Развлеченията и джобните разходи подсигуряват сами. Можете да видите в социалните мрежи или да отидете на място по време на традиционните им базари – коледния и мартенския. Невероятни и излезли сякаш от галерия са произведенията, които децата майсторят. Изкуството им винаги достига до хората и това не е случайно.

Иванка Соколова и екипът ѝ знаят, че всяко дете иска нормалните за всички хора неща – когато е болно, да държиш ръката му, когато плаче, да плачеш с него и когато се смее, да се смееш с него. Да му бъдеш опора и ако се обърне, да види, че стоиш зад гърба му.