Харковската школа по историческа българистика

Доцент Сергий Страшнюк е от групата украински учени, които днес работят в институти на Българската академия на науките. Срещаме се малко след като е свършила онлайн лекцията му със студенти от Харковския университет. От март месец миналата година е в България, след като от едната страна на жилищната кооперация, където живее, пада авиобомба, а от другата страна – ракета.

Той е роден в град Виница, завършва средно образование в Полтавска област, следва история през 1975 – 1980 г. в Харковския държавен университет „М. Горки“ (сега „В. Н. Каразин“), тогава вече известен като българистичен научен център.

„Още като ученик в предпоследния гимназиален клас попаднах в България с т.нар. „влак на дружбата“ – имаше такава инициатива на побратимените градове – спомня си той. – Обиколихме почти цялата страна, с много хора се запознах, включително и с бъдещата ми съпруга. Това пътуване определи и моите научни интереси.“

Ученият се увлича от историята на България, от българската култура. Пише курсова работа, която прераства в дипломна за българо-украинските културни връзки. Тогава в Харков има трима професори историци българисти. Един от тях – Георги Николаевич Попов, става ръководител на кандидатската му дисертация. Сергей Страшнюк признава, че с голямо увлечение пише за сътрудничеството между творческите съюзи на СССР и НРБ. Защитава дисертацията си през 1985 г. Благодарение на авторитета на своя научен ръководител попада и на Международния конгрес по българистика в София. Тогава окончателно решава, че съдбата му като учен ще бъде свързана с България.

По това време започват големите промени в Съветския съюз, Украйна става независима. Ученият заедно със свои колеги ентусиасти продължават да работят на полето на българистиката. През февруари 1991 г. – преди разпадането на СССР, в Харков се провежда Втората общосъюзна конференция по българистика. Тогава се решава да се създаде Междурепубликанска научна асоциация на българистите със седалище в Харков. Неин председател става проф. Георги Чернявски, а научен секретар – Сергей Страшнюк. Идеята е да се направи издание на Асоциацията, което наричат „Български годишник“. Първият том излиза в Харков, а вторият – в София.

„Помня в началото на 90-те години, когато и при нас, и при вас беше много тежко – разказва ученият. – Но благодарение на предишните ми връзки в България намерих хора и институции, които подкрепиха финансово издаването на годишника. Излязоха няколко тома, но след 3 том започна да излиза в Киев. Това се наложи, тъй като през 90-те години атмосферата в Украйна беше доста сложна и не успявахме да го издаваме всяка година. Междувременно търсех и своя тема за изследване. И понеже четох на студентите специален курс за тоталитаризма и антитоталитарните движения в страните от Източна Европа по време на „студената война“, реших да изследвам режима на Вълко Червенков, или по-точно трансформацията на българската „народна демокрация“ в тоталитарна държава, което става в края на 40-те и до средата на 50-те години на миналия век. След няколко командировки в България събрах няколко куфара с извори и литература за сталинизацията на България през това време. Но … все още не съм приключил с изследването си, понеже последните 16 – 17 години моята преподавателска, редакторска и административна работа като директор на Центъра по българистика и балкански изследвания „Марин Дринов“ поглъщаше цялото ми време.“

Центърът е основан по инициатива на ректора на Харковския университет проф. Вил Бакиров през 2005 г., когато се отбелязва 200-годишнината от създаването на Университета. Тогава Украйна тъкмо е излязла от Оранжевата революция и обстановката е още нажежена, което донякъде помрачава празничното настроение по повод юбилея, спомня си Страшнюк. „Ректорът предложи аз да оглавя Центъра, позовавайки се на моя статия, посветена на традициите на българистиката в Харковския университет.“

В същото време, през май, в Харков пристига българска делегация начело с вицепрезидента на БАН акад. Константин Косев, за да връчи на Университета висшето отличие на Академията – златен плакет „Марин Дринов“.

„Това беше голяма морална подкрепа за ректора и за колектива на Университета в тази сложна ситуация – подчертава Страшнюк. – Повечето от колегите ми бяха изненадани, че голямата награда на БАН е на името на проф. Дринов, който е преподавал в Харковския университет от 1873 до 1906 г.“

И така през февруари 2006 г., когато се отбелязва 100-годишнината от смъртта на Марин Дринов, официално се открива и Центърът по българистика и балкански изследвания на негово име. На базата на този център е реализиран и съвместен проект с БАН – „Дриновски сборник“. Миналата година в Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ излиза 15 том, в който от българска страна участват Институтът за исторически изследвания, Институтът по балканистика и Институтът по етнология и фолклористика. А от украинска – Историческият факултет, Центърът „Марин Дринов“, Кирило-Методиевският център, създаден към Централната научна библиотека на Университета през 2017 г.
„В тези два центъра преди войната развиват дейност клубовете „Славянски измерения“ и „Лингва булгарика“, където дъщеря ми преподаваше български език, както и във Филологическия факултет. Сега работи в Централната библиотека на БАН“, казва ученият.

Дриновският център осъществява координационна дейност в областта на българистиката и балканистиката в цяла Украйна. Всяка година се провеждат Кирило-Методиевски четения, научни конференции, симпозиуми и семинари, а два пъти на 5 години се организират Дриновски четения, като материалите от тях се публикуват в „Дриновски сборник“.

В условията на независима Украйна една историческа традиция, която наброява повече от 175 години, прераства в научна школа – Харковската школа по историческа българистика, подчертава ученият. Според него има различни критерии, които определят наличието на научна школа. Един от тях е да има три поредни поколения историци, които да се занимават с една и съща проблематика.

„Ние, като колектив от учени българисти, отговаряме на тези и на други критерии – категоричен е Сергей Страшнюк. – Потвърждение за това е издаденият тази година в София библиографски указател, който фиксира повече от 1350 труда. Тази традиция започва още преди пристигането на Марин Дринов в Харков през 1873 г. Любопитно е, че и основателят на Харковския университет е с българско потекло. Василий Каразин по майчина линия има украински произход, а баща му и дядо му са българи. Той е бил в тесния кръг около император Александър I, като е принуден да излезе от него във връзка със създаването на Университета в Харков. Причината е, че успява да излъже императора, че харковчани много искат в техния град да има университет. А те всъщност са искали военно училище. Но независимо от това през януари 1805 г. Университетът е тържествено открит. Това събитие определя и по-нататъшната съдба на града, а Василий Каразин става негов почетен доктор.

След Руско-турската война през 1828 – 1829 г. излиза първата книга на големия българист и етнограф Юрий Венелин. Това още повече затвърждава българското самосъзнание у Каразин. Дори в писмо бъдещия губернатор на Харков – Муханов, той споделя мечтата си да направи университет в София, в родината на своите предци. Проф. Михаил Станчев намира документи в Санкт Петербург от времето на Екатерина II, които потвърждават, че бащата и дядото на Каразин са офицери от български произход.
Началото на научната българистика в Харковския университет поставя Измаил Срезневски, уточнява ученият. Един от основателите на световната славистика, той е първият професор в Университета, който през 1842 – 1846 г. преподава българска история, култура и език. Първата статия по българистика е негова – „Очерк за книгоиздаването в България“, излязла през 1846 г. След като се мести в Санкт Петербург, на мястото му идва неговият ученик Пьотр Лавровский, който оставя следа в българистиката с книгата си за Великоморавската мисия на Кирил и Методий.

Следващият етап е пристигането на Марин Дринов, който през 1890 – 1897 г. оглавява две научни институции – Българското книжовно дружество и Харковското историко-филологическо дружество. А това е уникален случай в историята на европейската славистика, подчертава Страшнюк. След неговото пенсиониране идват учени слависти от Одеса (Степан Кулбакин) и Санкт Петербург (Александър Погодин), които продължават българистичната традиция.

Тя се прекъсва от революционните събития през 1917 г. Създава се Украинската народна република, където посланик на България е проф. Иван Шишманов. Водят се три руско-украински войни. После Ленин основава съветска Украйна със столица Харков. По негово нареждане в града идва Кръстьо Раковски и става министър-председател през
1919 – 1923 г.

„Болшевиките правят всичко възможно, за да разтурят славистиката и българистиката като „буржоазна“ наука в страната ни – разказва ученият. – В Университета българистиката почти изчезва, тази катедра не е възстановена и до днес след закриването ѝ през 1918 г. И това е проблем за нас, историците, защото, без да владееш езика на дадена страна, не можеш да изследваш нейната история. Добре че имаме договори за сътрудничество със Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и с ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, което позволява на нашите учени почти всяка година да участват в летните семинари по български език и култура.

Накрая, искам да кажа, че след пълномащабната агресия на Русия срещу Украйна от 1 април на 2022 г. работата на Центъра по българистика и балкански изследвания „Марин Дринов“ е спряна до края на военното положение. Обаче ние с проф. Станчев намерихме не само „политическо убежище“ в България, но и получихме възможност да завършим някои съвместни научни проекти вече като извънщатни сътрудници на Института за исторически изследвания на БАН. Затова не мога да не изкажа своята благодарност на ръководството на БАН и специално на директора на Института проф. Даниел Вачков, както и на доц. Мира Маркова – декан на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, която помогна да намерим жилище за моето семейство. Наистина, приятелите в нужда се познават!“

Свързани статии:

15 двойки пеликани гнездят в резервата „Сребърна“ Долината на смъртта е най-горещото място на Земята Ледена риба и антарктически червей в Природонаучния музей И най-сложната теория може да намери практическо приложение