Applied Linguistics / Приложно езикознание
Петър Голийски
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
https://doi.org/10.53656/for2025-04-01
Резюме. През 2003 г., изхождайки от хипотезата, че „българи“ първоначално е бил религионим, аз предложих една нова етимология на тяхното име – от двата индоевропейски корена *b[h]olk’– „светя, сияя“ и b[h]org[h]– „висок, планина, хълм“, които преди хиляди години са били взаимнозаменяеми, тъй като в религиозното мислене на древния човек планините са били свързвани с мъдростта, религиозните ритуали и посвещения, а те, на свой ред, са били в пряка връзка с огъня, светлината, слънцето.
Хипотезата, че името „българи“ е означавало „високите/великите~светлите/блестящите“, влиза в неочакван синхрон с етнонима Bułx/Bułkh (Բուղխ, и Bušx/Buškh/Բուշխ в изопачен вариант в преписите), под който в кратката и разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“ (краят на VII век) са споменати българите. Изненадващо обаче правописът на етнонима Булх е идентичен с този на староарменското съществително bułx/bułkh (բուղխ) „никнене; растеж; бликане“, както и със староарменския глагол błxem/błkhem (բղխեմ) „извирам, бликвам; тека, изтичам“, „раста, никна, избуявам, буйно раста; покълвам“, „подавам се, надигам се“. Което подсказва, че етнонимът Bułx/Bułkh в „Ашхарацуйц“ е не друго, а буквален превод на името „българи“.
Най-вероятно тази необичайна форма Bułx/Bułkh е заета от Анания Ширакаци, съставителя на „Ашхарацуйц“, от някакъв средноперсийски (сасанидски) източник, не по-късен от средата на VI век. Откъде и как авторът на средноперсийския източник е научил значението на името „българи“ обаче, остава загадка. Загадка е и защо е държал да ги спомене по такъв начин, а не под добре известното им през V – VI век име „българи“.
Ключови думи: индоевропейци, етноним българи, прабългари, арменска география „Ашхарацуйц“, староарменски, средноперсийски, Сасаниди, лингводидактология
Влезте в системата, за да прочетете пълната статия
