Тони срещу Антоне, Антон и Антоането, Антоанета (I част)

Със сигурност при някои не по един и същи начин. Това идва от наличието на различни форми, едни от които са остатъци от съществувалия в езика ни звателен падеж.
Имената за лицата от мъжки пол завършват, в по-голямата си част, на съгласен звук, поради което при обръщение добавяме окончанието -е: Калояне, Стояне, Тодоре, Марине. Да припомня и припева на популярната песен: Иване, Иване! Спасение няма, щом си с пръстен към мен прикован! При обръщение към лица жени, чиито имена завършват на гласната -а или -я, заменяме това окончание с -о: Лиляно, Марино, Албено, Марийо, Евгенийо, Силвийо, а ако името съдържа умалителната наставка -к(а), звателната форма завършва на -ке: Стоянке, Иванке, Пенке, Радке. Така е и в народната песен Боряно, Борянке, сал ти ли си мома, където виждаме и двете форми: Боряно, образувано от Боряна, и Борянке – от Борянка. Ботев е написал до най-близките си: Мила ми Венето, Димитре и Иванке! У Вазов, в „Под игото“, срещаме „Нашето а, бе, Райно, кой го написа?“.
Не от днес обаче, а вече от десетилетия, звателни форми като посочените се избягват и се заместват със самото лично име. Затова вместо Божидаре, Йордане, Василе, Пламене или Валентино, Десиславо, Надеждо, Светло чуваме Божидар, Йордан, Васил, Пламен или Валентина, Десислава, Надежда, Светла. Какви са причините за това? Влиянието от езици, в които няма звателна форма, поражда такава употреба и като последствие от това звателните форми в българския (съвсем неоснователно, но вече необратимо) се схващат като звучащи грубо, сякаш неучтиво, поради което се изтласкват от речта. И остават като че ли само за ситуации, когато се сърдим на някого или му се караме. Това се отнася особено за женските имена.

Гл. ас. д-р Ванина Сумрова,
Секция за българска лексикология и лексикография
към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ – БАН

Четете повече в бр. 17, 27 април – 3 май 2017 г.