През Средновековието и Възраждането у нас всеки шари с перото както може. Войната за единен правопис пламва след Санстефанския мирен договор. Възстановената държава изисква книжовна норма. Започват мъките на буквите.
Тогавашните учени мъже са от различни краища на Отечеството, където се говорят различни диалекти. Марин Дринов и Найден Геров са от Панагюрище и съседната Копривщица. Петко Славейков и Никола Михайловски – от Търново и близката Елена.
Един даскал преподава по граматиката на Иван Момчилов. Друг кара малчуганите да сричат читанката на Тодор Икономов. Трети им пъха под носа учебника на Йоаким Груев. Нещо повече…
„Граматиките бяха не три (Момчилова, Икономова и Груева), но триста и три – разказва съвременникът Добри Ганчев, – т.е. толкова граматики, колкото хора, които боравеха с перо. Всеки си има своя граматика, сиреч всеки е безграмотен. Фразата имам си своя граматика, по нея си пиша – чува се от всекиго.“
В ония години Ганчев преподава във Военното училище, по-късно е придворен учител на княз Фердинанд. През април 1885 г. юнкерите имат изпит по матерен език. Комисията председателства вещият граматик Никола Михайловски. Присъства и началникът на училището полк. Виктор Сахаров.
Напет юнкер излиза пред черната дъска. Михайловски му диктува изречение, в което има думата „летя“. Момъкът я изписва с буквата, наричана двойно е. Сахаров скача и сочи грешката. Не, отсича дядо Михайловски, думата се пише точно така, защото в една народна песен се изговаря „лята“. Офицерът демонстративно напуска изпита.
Заради двойното е издателят Драган Манчов редактира Иван Вазов. Манчов си има своя граматика, която прилага към творчеството на класика. Народният поет негодува, но по-късно му прощава филологическите забежки.
„Как водех борба с тебе по правописанието, как се ядосвах, когато виждах, че думата „княз“ в ръкописа ми излизаше във вестника „кнез“! Ти ми поправяше даже и езика, и стиховете ми!“, спомня си Вазов. „О, добрий Манчов!“, великодушно възкликва литературният патриарх.
Други конфликтни букви са широкото ъ и щ. Първата е кривокрака и излишна, твърдят някои. Опонират им традиционалисти, които не позволяват да се мръдне от азбуката. Трябва да се пише не щ, а шт, настояват пък ревностни поклонници на фонетичния правопис.
През 1893 г. комисия от неколцина професори изцяло залага на фонетиката и предлага кирилица от 28 знака. Вместо ю и я да стоят iу и iа, измислят учените глави. Срещу чудатия алфабет са организирани митинги в София и Пловдив. Начело на столичани застават Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски. В Пловдив шествието водят Найден Геров и Йоаким Груев.
Протестиращите размахват професорското списание „Български преглед“, отпечатано по еретичния правопис. „Филоложката комисия влезе чрез „Български преглед“ в тежка борба с разни критици; тя анализуваше външните мнения, доказваше и оборваше; ала отпорът беше страстен, вдъхновяван от староверско благочестие и от политически призраци“, обяснява проф. Александър Теодоров-Балан. Той е сред създателите на новата граматика и до края на живота си употребява своеобразен „балановски език“. През 1910 г.
Димчо Дебелянов, който се изхранва като коректор във вестник „Ден“, доверява на Николай Лилиев: „Коригирах статия от А. Теодоров-Балан и го псувах през цялото време“.
Професорите не успяват да наложат реформата. Единен правопис официално е установен едва през 1899 г. с брошурата „Упътване за общо правописание“. За основа са взети граматическите принципи на Марин Дринов. Понеже наръчникът излиза, когато просветен министър е Тодор Иванчов, правописът влиза в историята като Дриново-Иванчовски.
Недоволни обаче продължава да има. Специалистите, по правило, се събират в комисии да нищят реформите. В цялата ни нова история почти винаги е заседавала някаква филологическа комисия. Проф. Константин Гълъбов документира заседанията на една в салона на Първа девическа гимназия: „Беше през летните горещини, та не само Александър Балабанов, ами и други спяха. Даже и аз спях, макар тогава да бях сравнително млад. Но не се спеше приятно, защото професор Стефан Младенов и Елин Пелин се караха често, та ни будеха“.
Когато не дремел, проф. Балабанов настоявал да се пише Овче Поле. „Моля, моля, да се пише Овче Поле и думата „Поле“ с главна буква, да не се слага просташкото, измисленото от изсъхнал мозък малко „п“, както е в невежите правилници и речници – пледирал той и се аргументирал: – Ами я, ако ти е името Боби Бобов, с малко „б“ ли ще пишеш второто, макар и да си син и внук на боб някой?“
През 1921 г. земеделският министър на просвещението Стоян Омарчевски въвежда правописна реформа, от която пламва поредният скандал. Азбуката радикално е опростена, изхвърлени са например краесловните ерове – ъ и ь.
Интелигенцията отказва да се подчини на наредбата. Какво разбира един „дружбаш“ от граматика, негодуват учени, писатели и журналисти. Авторитетният вестник „Слово“ демонстративно продължава да се печата по стария правопис. Университетът, начело с проф. Любомир Милетич, също не признава оранжевата азбука.
През 1923 г. Деветоюнският преврат сваля правителството на БЗНС и Дриново-Иванчовският правопис е възстановен. Налага се традицията у нас правописните реформи да вървят след превратите. Доказва го Девети септември 1944 г. Едно от първите мероприятия на отечественофронтовската власт е тъкмо правописна реформа. На 27 февруари 1945 г. наредба-закон въвежда опростен правопис, много близък до този на Омарчевски. Никой не обелва и дума, макар че са премахнати краесловните ерове, двойното е и широкото ъ.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg